Говорихме си с баща ми за любов, несподеляне и споделяне по принцип. И колко различни биха били нещата, ако не изпадахме в прекалено много мислене, а просто правехме нещата без много-много да му мислим, т.е. – аз де/ един вид“чукни самара, да се сети магарето“/. И също от позицията на времето и на акъла, който е щял, ако е бил по-млад да взима най -хубавото от живота. И двамата с мама по отделно са ми разказвали за своите любови и колко са били търсени и харесвани ( и все още си мислят, че са на по петдесет и няколко) – навремето. Забавно ти става да знаеш, че и те са били“хора“ – някога.
Искаше да напиша нещо за любовта, несподелянето, споделянето и живота, нещо за Rupinder Rai, и да е нещо различно този път, да не е само за работа, а за нещата от живота, как ги чувствам.
Хубаво, но трябва да ти идва от вътре, мен в поезията и в себеизразяването, хич ме няма, дивото си е диво, и ако тръгна да пиша нещо, даже пръстите ми се схващат на клавиатурата, и аха, да се роди някоя романтична мисъл, ама то всичко хубаво е казано от някой друг, за поет пък хич не ставам. Най-много да объркам някой с моите мисли.
Сещам се за три познати, които са като живите ходещи любовни романи и ако бъдат чути от моите обяснения по любовните теми- споделяне и несподеляне, ще съм като на гърмян заек срещу техните изживявания и случки. А при някои хора нещата се случват след : “Zdr kvo mu pravish ?“във Фейсбук, колкото бързо си казват “здрасти“, толкова лесно си казват и “чао“, без отговорност, бързо, веднага и леко да минава всичко и при първата трудност е край, от клон на клон, от дърво на дърво, приказки за лъскави вещи, бързи коли и леки мъже и жени. Днес рядко се гледа да има първо приятелство, опознаване, да се изгради взаимно уважение, подкрепа, да се пази достойнството – и това те кара да се държиш предпазливо и много да внимаваш и гледаш преди да се впуснеш в споделянето на каквито и да е чувства…
Любов и размисли
На ум ми идват едни спомени от училище, когато пишех любовни писма на момчета. Ама не, които аз харесвам, а на мои съученички, даже по-големи, влюбени и опитващи се да намерят, ключа към сърцето на своя пъпчив и хилав възлюбен. Четях любовни романи, не че ми беше работа, но нямаше кой да контролира, какво чета – гледаха ме с книги, ама какво е било съдържанието на тези книги, само аз си знам. Това – Скарлети, Еймита, Елизабети и Джейнове и техния разум, чувства, гордост и предразсъдъци, бързо пускаха корени в моето съзнание и черпех вдъхновение за любовните писма, които пишех- уточнявам, че и представа съм си нямала, за какво иде реч, но нормално е да прихванеш от това, което четеш( сигурно от някоя Емили) и да го пресъздадеш писмено по някакъв начин. Ама бях и хитра, гледах да няма твърде бляскави и грандиозни писмени изпълнения от рода на: “Ще превърнеш сърцето ми в пепел, любими!“ и бързо хващах изказа и духа на влюбената лирическа героиня, които да звучат правдоподобно пред младия ерген. Лирическата героиня доволна, аз приятно развеселена. Да няма да пишем писмо на Крисчън Грей, я? Обикновено хващаше дикиш – писмото…И принципно си бях кротко дете, ама и сега съм си дивачка, след много години, по мой си начин…
И тук ми е мисълта за страха от отхвърляне, провал, несподеленост и това да се представиш по възможно най-добрия начин, еволюционно, сигурно се заражда още някъде с осъзнаването ти като човече-младеж. И в онези години започваш да си задаваш въпроси, да осъзнаваш, да изпадаш във вътрешни противоречия, та и възрастните са така, болката си е болка на всички възрасти, за каквото и да е, провалът си е провал в любовта и във всичко останало .
И след всички съвети, които можеш да дадеш на някой, ти си също толкова прецакан, че и в пъти повече и имаш нужда да споделиш, да обърнеш една ситуация с хастара навън и да получиш мъдър съвет или просто леко побутване и кураж да действаш. И да, може да извършиш неподозирани глупости, колкото и всички останали и да се чудиш после, въпреки цялата ти логика – “аз ли бях това или не съм“. И да не се заричаме, че нещо е невъзможно да ни се случи и понякога десетте предпазни стени, които сме заобиколили себе си, за да се предпазим да се срутят, като пясъчна кула и вихъра на чувствата така да ни завърти, че дълго да ходим като леко болни…
Трудно е да споделиш нещата, които касаят сърцето – най-голямата ти болка, любов или мечти. Още по-трудно, понякога на този, когото харесваш или пък да кажеш това, което най-много ти тежи или пък да се пребориш за това, което наистина мечтаеш.
Винаги минава една мисъл: “Ами, ако заболи?“,“Ами, ако се проваля?“ ,“Ако това, което споделям, не бъде споделено?“.Трудно се събира разпиляното от провала сърце и страха от бодежа, който изпитваш след това. Просто, защото не всички се доверяваме толкова лесно и за завиждане са тези, които я карат по-леко през живота, така и трябва сигурно, в такива времена живеем. Обаче, така или иначе, ако нещо бъде несподелено ще боли, по-добре да го изречем на глас, от колкото да си останем с мисълта:“ Какво би било, ако го бях направил?“
Споделянето…
Всичко е по-хубаво, когато е споделено с някой. Сам човек не е за никъде. Не с всеки, но винаги можеш да усетиш онези хора, които чувстваш, като все едно с тях си вкъщи и може да споделиш това, което носиш. Не ги пускай и не се отказвай от тези хора или специален човек, въпреки границите, разстоянието и всичко друго възможно, което ще стои като обстоятелство и ще иска да ви отдалечи. Разговорът за всичко и нищо и дългите мълчаливи паузи, които не ти тежат, шеги, на които заедно да се смеете, даването на кураж, когато си навел глава, знанието на всички криви в характера , и въпреки това решението да застанеш до него и той до теб, винаги да знаеш, че е някъде там, макар и не винаги физически до теб, усещането за това, че на някой му пука и значиш нещо и , че ще те хване, когато тръгнеш да политаш назад.
Днес трябва да е по-хубаво от утре и да го правим по-хубаво от утре, защото утре може и да не дойде. Времето минава и не бива да изпускаме хубавото от живота. И днес трябва да действаме и да се движим дори и бавно към това, което обичаме. Не сме по-големи от живота, не сме вечни и нищо не е вечно, това го осъзнавам, колкото повече от времето ми минава и просто искам да намирам и хубавото сред всичкия този фалш и да срещам честни и открити хора, които не крият нито доброто, нито лошото от себе си, борят се с живота и са до теб ,въпреки теб. И да споделяме чувствата си, да не объркваме сами живота си, всеки иска да се чувства нужен и да значи нещо.
Добрият човек, който да имаме, имаме или можем да имаме до себе си, е най-големият късмет, който може да ни се случи и това е един от смислите на живота.
Светлана Димитрова,
rabotatami.bg