Една матрица на повтарящи се всяка седмица събития в България.И тук не става въпрос за познатите ни проблеми с корупцията, със здравеопазването, с разбитите ни пътища, недобре работещата ни съдебна система. То на тях не се съпротивляваме, просто ги отчитаме като факт от действителността и живеем с тях. Става въпрос за нас хората, за човека и защо агресията и използването на физическа сила и дори отнемането на живот, станаха единствения възможен път за решаване на проблемите на толкова много млади хора. За един човек Х., който може да има много лица и имена, но участва в един и същи филм, със сценарий пропит от насилие. За нас човеците и какво се случва в нашите души, никой не говори.
Човекът Х. решава, че ще насили някой / изнасили, ограби, пребие, убие/, решението е на момента, това е неговото единствено решение, Х. не е научен, че има и други решения, демонстрацията и употребата на физическа сила е решението за Х. Х. е виждал, че други Х-та действат по този начин, че има ефект и така въздава лична справедливост и правосъдие, така се налага и се осъществява като личност в обществото. Х. е недооценен син на майка си българска и гражданин български. Х. няма страх от закона, за Х., държавата отдавана е вече закрита.За Х. всички, които не го разбират са к*ви, боклуци, п*раси. Х захвърления потомък на системата българска, неизвестен никому, освен, ако новините в седем не са решили да го направят такъв. Х. е част от българската матрица, Х.-татат обаче се много и матрицата, много скоро може и да се счупи.
Х. може да употреби и оръжие, но може и да не – той е един силен български Х, който може да завлече някой в храстите и да го удуши, да удари една главичка или да строши кокалите за едната бройка. Х не чака, Х задоволява нуждите си и оправя положението си веднага.Х е първичен. Х е готов веднага да избухне.
Колко ли Х-та, “избухват“ нейде и докато четеш това в България, в училища, на работа, в дома си, оставени без контрол и всякакви задръжки? Какво да правим с Х-тата?
Претръпнахме ли за лошотията и какво става с нас, защо започнахме да се затриваме масово един друг?
Всеки ден в България слушамe и четeм за жертви, за деца и жени жертви, за болни деца и техните майки, за случайни жертви. Убитата журналистка от Русе, дядото пребит за 120 лева, майките на болните деца, адвокатката затворена и пребита в кантората си в София. И това са примерите, които влизат в новините, със сигурност, голяма част от престъпленията не влизат в този поток.
Не помня имената на тези хора, не помня и лицата им. Те са далеч, съчувствам, после животът продължава. Едни от многото. Заравяне на главата в земята, знам че не е правилно това, което се случва. “Да чукам на дърво на мен да не ми се случва.“До там. Слушам и други говорят за това, което се случва в България за насилието във всичките му форми, което екскалира, чудят се защо става така, изнасят статистики и ни назидават от телевизията-психолози, социолози и представители на НПО-та, оправдават своите заплати, а представителите на държавния апарат, “работят по въпроса“. Поучават ни, защото всеки иска да е авторитет и назидател. Не правим нищо, с което да покажем, че не искаме това да се случва, и то продължава да се случва.
Някой трябва да дойде и да ни събуди.
Разрушени са много основи и най-лошото е, че успяха да минат като валяк през най-ценното в душите на хората- морала, уважението и зачитането на ближния, да бъдеш научен на почтенност, да отстоиш с мъдрост принципите си, да съумееш да видиш добрия пример от някого, а не да рушиш, а виждайки го да изградиш нещо свое. И далечна е мисълта за идеален свят и че лоши неща няма да се случват, злото е част от човешката природа, още не сме го надраснали, но в България вече отдавна е взе превес.
Трябва някой да върже нишките и връзките между децата и родителите, защото там се гради човекът като личност и какви ще бъдат отношенията му с хората в неговия живот, между учителите и учениците, защото освен, че се придобиват знания, там трябва да се учи за взаимоотношенията в обществото и правата и задълженията като гражданин на една държава, а и да развиваш свободно това, което носиш като заложби. Някой, който да върне вярата в народа като едно цяло, което има общи интереси. Някои хора, които да бъдат примера, защото ние се учим и подражаваме един на друг.
Какво правим ние сега за промяната? Цъкаме. Цъкаме лайкове и разплакани емотикони във Фейсбука, за поредното отишло си без време или пострадало дете. Цъкаме пред телевизора с дистанционното, докато вечеряме в седем и съчувстваме за малко, докато почне сериалът в осем. Разцъкваме в кръчмата, щото там е и мястото да оправяме държавата. Цъкаме с език, когато чуем и комшията да вие от болка, нас да не ни достига такава тежка съдба, тц, тц…
Не може да има толкова проспани вечери и да бъде все същото, не може да продължава да се мисли, че ставащото е нормално и че нищо не може да се промени…
Светлана Димитрова,
rabotatami.bg
снимка: илюстративна-Интернет