Дойде ли първи март всички българи се закичваме с мартеници. Мартеницата е една от най-автентичните български традиции. В съвременния свят без граници мартеницата ни прави нас, българите, различни, уникални, интересни. Мартеницата e украса от усукани конци, червен и бял, която традиционно се слага на 1 март за здраве. Цветовете имат строго определен смисъл: червено – кръв, живот; бяло – чистота, щастие. Белият цвят на мартеницата първоначално е символизирал мъжкото начало, силата. Той е цветът на Христос. Червения цвят е женското начало, здравето. То е знак на кръвта, на зачеването, на раждането. Същата символика често присъстват и в сватбената обредност в различни краища на България – булката се облича в бяла рокля, а на ръката на младоженеца се връзва червен конец. По този начин те се превръщат в живи мартеници – булката Пенда и младоженецът Пижо. Ето защо, ако изработвате мартеници, не забравяйте – Пенда е с бели конци, Пижо – с червени. Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица, тоест до настъпването на пролетта.
Легендите за мартениците, Пижо и Пенда и Баба Марта са повече от една – всеки край си има своите истории.
Това са три от тях, които ни харесват, а ако имате деца или внуци може да им ги прочетете и да се зарадвате заедно на настъпването на пролетта.
Легенда за мартениците
Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.
Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец.
Аспарух късал конци от бяло – червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял:
“Нишката, която ни свързва да не се прекъсва никога.
Легенда за Пижо и Пенда
Пижо бил хубавец, напет и скромен младеж, който се славел с трудолюбието си и с благия си нрав. Той бил най-личният момък в цялото село. Бил много работлив и никога не се задържал на едно място – вечно помагал на някого и обикалял селото. Затова и бузите му били винаги червени. Пижо се влюбил в хубавицата Пенда още от първия път, когато я зърнал.
Пенда била най-красивата мома в цялата околия. Тя притежавала честна и скромна душа, била добра и много искрена девойка. Косите й били черни, а кожата й била най-бялата, която някой някога е виждал. Пижо бил запленен от нейната красота и я поискал за жена. Пенда също била избрала Пижо за свой спътник в живота. Така двамата млади вдигнали голяма сватба, на която поканили няколко села, а хората, възхитени от хубавата двойка, решили да ги обезсмъртят в две фигурки – на червен момък и бяла невеста. Така и до днес Пижо и Пенда ни наблюдават всяка година от мартеничките и ни напомнят, че силата на любовта облагородява човек и го прави безсмъртен.
Легенда за Баба Марта
Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име – Сечко. Само че единият наричали малък, а другия – голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! – думал й свекърът, стар стария. Преживял много той и мъдро може да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кирпикожусите цъфтят сега, снахо – топло й напомнил старецът.- Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила и бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.