Ще започна оттам – къде се родих – в една изоставена фабрика, обрасла в бурени, където стените бяха идеалното прикритие от хората, които минаваха през отсрещната улица. Сред гумите и изоставените машини, минаваха щастливо летните дни, пораствайки заедно с брат ми и сестра ми. С тях не си приличахме – те бяха кафеви, а аз бях бяло – черен – не знам, може би приличах на баща ми, който никога не бях виждал. Мама казваше, че имам най-хубавата опашка и често я захапваше. Тя често се губеше за по няколко часа, когато се връщаше едни озверели от глад муцуни, бяха готови да я нападнат и да изцедят цялата живителна сила, която беше готова да им даде. Това беше мама, готова винаги да ни нахрани, да позахапе някой врат, когато се отдалечеше на опасно място на улицата и да го върне на неговото място. През тези щастливи дни на моето детство ни водеше ни в гората, където с часове можех да наблюдавам подивелите катерици или да гоня страхливите скални гущери. Така беше тогава – мама ни хранеше, ние играхме докато жегата ни умори и наблюдавахме двукраките, за които тя ни казваше, че трябва много да внимаваме, обучаваше ни на т ехния език и ни повтаряше: “Помнете вие сте вълци и сте родени свободни!“.
Но един ден всичко се промени. Пристигнаха двукраките, заедно с огромни ревящи зверове, които с огромните си лапи, разрушиха нашия дом. Дълго време им крещях да се махат, че това е наша територия – не ме разбираха, но аз вече знаех техния език, надушвах страха и омразата им. Чух един от тях да казва: “Обадете се на “Закрила на животните“, да приберат тези псета!“. Тогава за първи път ме вързаха с някакво въже на шията, така както бях виждал да бъдат вързани кучетата на двукраките. Мама викаше : “Дърпайте!“, но никой не успя да скъса въжето. След малко пристигна някаква кола. От колата слязоха двама двукраки с някакви капани. Единият от тях каза: “ Да хванем първо майката, после другите, куцото няма къде да избяга / аз накуцвах леко/!“
Всичко се случи бързо – мама се опитваше да захапе по крачола един от двукраките, брат ми и сестра ми – даже не видях, къде изчезнаха. Последното, което чух от мама беше : “Бягай!“.
Останах сам, скрит зад лапите на едно от тези големи ревящи животни, които разрушиха моя дом. Чух един от двукраките и този от “ Закрила на животните“ да казват, че мама ще бъде вероятно приспана, а с брат ми и сестра ми … , с тях не знам какво се е случило.
Не знам, защо се родих, кому бях нужен, на кого бях навредил. Моят живот беше моето семейство, гоненето на опашките в горичката отсреща, моя хубав дом, който вече беше разрушен и това, че съм вълк и съм роден свободен. Да, свободен дотогава – малко вълче и на другия ден куче.
Как от вълк станах куче – сега ви казах. Двукраките, често казват за друг двукрак : “ Води кучешки живот.“ – за някоя нещастна душа с тежък живот или :“Неблагодарно куче!“ – на плачещото дете, което влачеха след себе си по улиците. Всичко лошо за тях беше куче и можеха да намерят определение свързано с куче – кучешки студ – през зимата, кучешки салам – за най-евтиното ядене, кучка – за жените си.
Щастливите дни, когато се гушех в лапите на мама бяха свършили – мислех само как да се наям, целта ми беше храната, знаех, къде се намират всички кофи за боклук, а двукраките надушвах веднага – усещах кой ще ме удари, кой е готов да се заиграе с мен или да ми подхвърли залък хляб. И отнесох бой, много бой, там на улицата…
Един ден, гладът ми ме отведе пред една къща, кофата пред нея си беше същинска плячка, ядох до насита. Явно някой ме беше забелязал, козината ми настръхна, обърнах се и видях едно мило красиво, пухкаво създание, което въртейки опашка дотича при мен. “Как се казваш?Аз съм Мими, така ми казват хората.“- попита то. “Ъм, Къш, сигурно съм Къш, защото двукраките ми казват така.“. Посещавах Мими привечер, там винаги имаше какво да се яде, а с Мими за първи път почувствах това, което бях чувствал някога с мама, можех да полегна до нейните лапи.
Но всичко беше до време – един ден собственикът на Мими ме видя. “Защита на животните“ , тези от които се пазех и се бях измъкнал веднъж, този път ме хванаха… Събудих се на една маса, бях кастриран и с жълта обица на ухото. Нямаше я Мими. Аз бях върнат към кучешкия живот на улицата.
Животни, не вярвайте на надписи със “Защита“…, всеки защитава собствените си интереси, няма безплатен кокал на този свят.
Мина време, обиколих много кофи… Веднъж един от двукраките, застана пред мен, с една филия хляб и започна да нарежда : “ Вземи миличък, хапни си!“ и ме потупваше по врата. Щях да избягам от него, защото миришеше зле, а и изглеждаше на външен вид като най-страшните двукраки, от които се пазех. Той продължи да ме чеше и да ми вика: “Тук!“, аз радостно завъртях опашка покрай него. Неговото име беше Човече, така му викаха другите двукраки.
Аз и Човече живеем заедно, аз съм неговия вълк, моят ден започва, тогава, когато започва неговия, а вечер го водя на някое топло място, където никой няма да ни намери и раздели. Човече ми даде името Миличък, не съм вече Къш – и често, гледайки ме в очите и чешейки ме зад врата ми повтаря: “Свободата, Миличък , свободата е едно от най- ценните блага!“. Това ми казваше някога и мама.
Това е животът и той няма край – аз и Човече живеем заедно, понякога има какво да ядем, а често сме гонени и двамата. Пораснах и научих, че живота, това са действията, а не думите и обещанията ,и “Защита“ не е колата, която те прибира и връща с номер на улицата, а ръката, която нежно те погалва и смирява, като тази на Човече и каквито бяха лапите на Мама и Мими…
Кучешки живот…
Автори: Валентин Димитров,
Св. Димитрова