Искам да избягам на най-далечното място. Ей, така с една раница и никога да не се върна, ама никога. И да започна отначало, от дъното и да оставя всички безсмислени битки и идеализма си в една кофа за боклук. И да ме няма, и ей така, да се родя отначало на половината на живота си, не знам, колко ми остава и някой да изтрие всички погрешни програми на моето мислене. И не е бягство от живота, а е заради обич към самия живот. И не е нито за пари, нито заради желание за повече, не е и заради някой човек, не е това. Просто в един момент се натрупват негатив след негатив, трупат се от понеделник до неделя, от януари до декември и в един момент се натрупват достатъчно, за да си кажеш: “Достатъчно!“и искам друг смисъл.
Просто искам да ми е нормално. Искам да обичам.Искам да ми е спокойно. Да живея на хубаво място, където има ред и е чисто . Където точността се цени. И думата е дума. Където, когато отиваш да вършиш работа, не влизаш със страх, че зависиш от настроението на някой. Където, като идеш на лекар, не те е страх.Където мястото на фаса е в боклука. Не искам да ме е страх да живея. Животът е нещо хубаво.
Не искам да забравям, как се обичат хората. Не искам да губя вярата. Не искам да имам десет предпазни стени, когато общувам с някой. Искам да общувам с човечни хора. И с хора, които дават надежда.
И искам хората да ми се усмихват, дори и фалшиво, да са любезни и където всеки си гледа неговата работа. Искам хора с открити погледи, когато ги погледнеш и да виждаш нещо в тях. Не искам сивото на хората, не искам сивото на сградите. Искам да съм сред хора, които искат да живеят и не спират другите да живеят.
Искам да съм там, където е топло и има светлина. Там, където може да е мой дом и да усещам, че хората са моите хора. Искам да избягам много, много далеч…
С. Димитрова